Война. Ден 692
Khrystia Vengryniuk
17.01
Вместо класическо ежедневно обръщение за събитията от Украйна, където има война, искам да публикувам просто една обикновена история, а такива вече имаме милиони...
Изглежда на около 70 години и крещи. Той стои на гишето на оператора на "Укрпоща" и крещи, защото не са му намерили пари в брой, за да му изплатят пенсията.
- Сега ще се обадя в полицията!!
- Човече, щом се появят парите, ще ти ги дадем. Или елате утре.
- Как така - утре?!! Сега ми даваш това, което ми принадлежи!! Веднага!!!
Бързам, започвам да се стресирам, защото стоя на опашка и нямам време да слушам безкраен спор. Включих се в разговора.
- Слушайте, така вече работи Укрпоща, за съжаление. Можете да си направите банкова карта, за да не идвате тук? Не искате ли пенсията ви да идва на карта?
Той се обръща раздразнен към мен:
- Не, вече го направих. Наложиха ми допълнителни разноски, още ги дължа.
- Направете споразумение да ви носят пенсията вкъщи - казвам.
И тогава нещо се счупи. Нещо, заради което болката се разля и започна да се разпространява из помещенията на „Укрпоща“, като постепенно изпълваше всеки негов ъгъл.
„Нямам дом“, каза мъжът. - Знаете ли пететажната сграда тук, наблизо, на улицата...? Която беше бомбардирана?... Нямам дом... И жена ми почина...
Замръзнах. С буца в гърлото. Защото чуждото нещастие сграбчи това гърло с лепкави пръсти и го стисна. Видях как очите му се напълниха със сълзи, скъпи, мъжки.
- Живея на село, извън града. Сега плащам с част от пенсията на човека, който се съгласи да ме подслони там. Как мога да ходя дотук всеки ден, кажете ми?..
Жената пред мен плати в брой. Сега има пари да му дадат пенсия. Работниците на "Укрпоща" и други чакащи, слушащи ни, млъкнаха. Настана тишина. Защото тази болка нямаше как да не докосне всеки един от нас. Всички знаем тази пететажна сграда. Дори сега минах покрай нея. Половината от нея беше отнесена през март 2022 г., когато руски бомбардировачи прелетяха над града. Тогава тя погреба част от жителите си под себе си, а другата част разпръсна в чужди земи, или градове, или вили.
Очите на мъжа все още блестяха от сълзи. Със слаби ръце той подписа известието, получи парите си, сложи ги в портфейла си.
„Имам двама сина на фронта“, каза той.
Късно вечер е и не мога да го забравя. Защото в началото го мислех за принципен човек. Е, нали знаете, от онези, които са вечно недоволни от всичко. Който псува другите. Който не вижда варианти за решаване на някои битови неща.
Аз случаят изобщо не беше такъв...
Боли. Никога няма да се оправим.
Харков.
